Публикации
Показват се публикациите с етикет Самуил. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Самуил. Показване на всички публикации
понеделник, 18 януари 2010 г.
Траянови врата (Щипон) – трета част
<< към втора част
Представа за дебелината на стените може да получите от следващата снимка:
Крепостта е изградена от тухли и камък
Вътрешен вход
Крепостна стена
Арка към задната част на крепостта
Вход към подземен тунела
Крепостта е паметник на културата от национално значение, а местността е категоризирана като "историческо място".
До към XIX век близо до укрепленията е имало изградена огромна за времето си триумфална арка. През нея е могъл да мине копиеносец на кон с вдигнато копие. Нейна рисунка е направена в началото на XVIII век:
Триумфална арка при Траянови врата
(рисунка от около 1700 г., Източник Уикипедия)
(рисунка от около 1700 г., Източник Уикипедия)
След битката няма кой да спре българските войски и за кратко време са отвоювани североизточна България, както и земите до Солун и източното крайбрежие на Адриатическо море. Ето как е изглеждала България през 997 г. (нарочно за източник е ползвана англоезичната Wikipedia), когато Самуил приема титлата цар:
България при цар Самуил, източник англоезичната Wikipedia
На Византия и са нужни много време да се съвземе от последиците след битката при Транови врата. Императорът три години се бори срещу вътрешни бутове целящи свалянето му от престола, но успява да се справи. Постига и военни успехи срещу арабите, което му дава възможност да прехвърли основните бойни действия срещу България.
За България началото на царуването на Самуил е белязано с паритет на силите с Византия. През новото хилядолетие обаче поредица от военни грешки и предателства бързо стопяват българската територия. След беласишката битка (29 юли 1014 г.) император Василий II пленява и ослепява между 14 и 15 хиляди български бойци. Гледката им предизвиква смъртта на цар Самуил. Почвата, подготвена от братоубийството на Арон, довършва останалото. Синът на Самуил царува съвсем кратко време, убит от братовчед си Иван Владислав. Като цар Иван Владислав отново ползва убийство за политически цели, без това да му носи успех. Неговата смърт бележи края на Първата българска държава. Някои историци приемат че синът на цар Иван Владислав – Персиан e коронясан за следващ цар под името Персиан II и е царувал няколко месеца до залавянето му от византийците.
неделя, 17 януари 2010 г.
Траянови врата (Щипон) – втора част
<< към първа част
Краят на царуването на Петър I не е така блестящ както началото. България е притисната от две страни и не е в състояние успешно да се защитава срещу външни врагове. Следващият цар Борис II след кратко управление е пленен от византиците и според тях престава да съществува легитимна българска държава. Обаче за синовете на комит Никола надеждата не е загубена – България има законен владетел дори и той да е в плен, и затова повеждат борба със собствени сили. Успехите им привличат както последния преславски патриарх Дамян, така и избягалите от плен Борис II (убит при пресичане на границата) и брат му Роман, но в същото време тревожат Константинопол. И последното е естествено, защото това не е "славянска", още по-малко "македонска" държава – нейната власт е от българския царски Крумов род, духовната власт е на българската православна църква, военните названия и титли са български, несрещани в други съседни държави. Затова всички съвременници и извори схващат държавата като българска и до последно царете й се титлуват “самодържец български” (Битолски надпис, между 1015 и 1018 г.)
За да приключи с покоряването на България, византийския император Василий II лично повежда воиската си към Средец (днешна София). Рядко император пряко ръководи военни действия – това е опасно и за живота му и за трона му, но е сигурен знак че целта е изключително значима и че най-добрите и многобройни военни сили са отделени за операцията.
Първият провал на военната мисия е неуспешната 20 дневна обсада на Средец (25 юли – 14 август 986 г.). Но той е незначителен в сравнение със случилото се три дни дни по-късно. На 17 август 986 г. оттеглящата се византийска войска (по различни оценки от 30 хиляди до 60 хиляди) е пресрещната при прохода Траянови врата (Щипон) и напълно разгромена от българите. Единствено личната императорска охрана и самия император като по чудо се спасяват с бягство.
Паметник по случай 1000 годишнината от битката при Траянови врата
(намира се по пътя за крепоста)
(намира се по пътя за крепоста)
Карта на военните действия (източник: англоезична Wikipedia, автор Kandi, лиценз GNU Free Documentation License)
Българските историци са единодушни, че битката е водена от Самуил (виж картата) в качеството му на военачалник, като по същото време Роман е “де юре” цар. Щабът на самуиловата армия се е намирал в крепостта Щипон (Траянови врата). През 2006 г. на входа й е поставена възпоменателна плоча.
Възпоменателна плоча
(Забележка: обърнете внимание че Самуил приема титлата цар единадесет години след битката - през 997 г., след смъртта на Роман)
(Забележка: обърнете внимание че Самуил приема титлата цар единадесет години след битката - през 997 г., след смъртта на Роман)
Самата крепост (40 метра ширина и 90 метра дължина) е била част от цялостна фортификационна система. Построена е върху естествено защитено възвишение, заобиколено от река и гора. До днес са запазени оградни зидове с до 4 метра височина и ширина 2.20 метра, останките от 6 входа, 3 кули и подземен тунел. Крепостните кули са с вътрешни сводови проходи, оръжейни ниши и височина до 6 метра.
От вътре на крепостта: арките на главния вход
От вътре на крепостта: лявата арка на главния вход
От вътре на крепостта: дясната арка на главния вход
Ниша
към трета част >>
петък, 25 декември 2009 г.
Траянови врата (Щипон)
През 986 г. българите “разбиха в Щипон (сега Траянови врата) гръцката войска на цар Василий” [Битолски надпис]. Загубите на византийците са колосални и поставят пред сериозно изпитание властта на императора. Други аналогични победи са ставали крайгълен камък за издигане величието и моща на българската държава, а в този случай 32 години след победата над днешен Ихтиман, Първата българска държава (Дунавска България) престава да съществува.
Защо? Ето
Кратка хронология на последния век на Първата българска държава
При управлението на Симеон I Велики България бележи връх в историята си. Културният разцвет е съчетан с териториално разширение и амбиции за първенстваща роля в християнския свят. България се простира от Будапеща, Карпатите и Днепър на север до Адриатическо море на запад, Егейского море на юг и Черного море на изток.
20 август 917 г.: битката при Ахелой. След една от най-страховитите загуби за Византийската империя (в битката тя губи може би 60 000 – 80 000 души) Симеон става де факто управител на целия Балкански полуостров, с изключение на Константинопол и Пелопонес. Приема титлата „Василевс на всички българи и гърци“ и издига статута на българската архиепископия до патриаршия. Царската му титла и партиаршеското достойнство обаче не са признати от Византия.
27 май 927 г.: Симеон I Велики умира. Още приживе, по неизвестни причини той лишава от короната първородния си син и го замонашва, като посочва втория си син Петър за свой наследник.
8 октомври 927: Петър I сключва църковен брак в Константинопол с принцеса - внучка на византийски император. Династичният брак е придружен с безпрецедентен мирен договор, по силата на който е призната царската титла на Петър I («цар на българите») и патриашеския сан в българската православна църква. Същият договор поставя началото на още едно изключително обстоятелство – 40 годишен мир между Византия и България, прекъсвайки почти непрестанните военни действия до момента. И в двата лагера има много противници на този брак, но важното е че мирния договор засяга целия християнски свят, тъй като до този момент църковните дела от почти 500 години (от 451 г.) се управляват от пет настоятели: на Римската, Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската църкви (т.н. Пентархия). Българската патриаршия става шеста в този ред и същевременно е първата призната самостоятелна църква измежду църквите на редица новопокръстени европейски народи.
16 август 963 г.: като византийски император под името Никифор II Фока е коронясан популярен военначалник, който обаче няма роднински връзки с българското царско семейство. Новият император отказва да преподпише мирния договор докато синовете на цар Петър I (Борис и Роман), не са изпратени в Константинопол като заложници.
юни-юли 967 г.: Никифор II Фока фактически денонсира мирния договор, въпреки че българските царски синове са все още заложници в Константинопол. Императорът организира поход в българските земи и освен това привлича киевски княз Светослав Игоревич за съюзник.
лятото на 968 г.: първия поход на княз Светослав в българските земи. Войската ни е разбита, вследствие на което Петър I получава инсулт и умира след няколко месеца. Заради нападението на киевското княжество от печенези, Светослав се връща в родината си и се справя с опасността.
969 / 970 г.: поради моментни геополитически съображения (страх от нов поход на княз Светослав, този път срещу Византия), Константинопол пуска заложниците Борис и Роман, като първия става български цар под името Борис II. Той се опитва безуспешно да се справи с втората руска инвазия на Балканите и попада под зависимостта на княз Светослав. Руските войски, подкрепени от българи, обаче губят сражението с византийците в Тракия.
971 г.: византийските войски преминават в контранастъпление като превземат Велики Преслав, пленяват цар Борис II (заедно с брат му Роман) и същевременно прогонват княз Светослав на север от Дунава. На церемония в Константинопол лишават Борис II от царските регалии, с което приемат че са се справили с България. Тъй като Борис II има само дъщери, за да прекъснат българския царски род, византийците скопяват Роман. Те обаче не могат да наложат власта си върху т.н. комитопули: Давид, Мойсей, Арон и Самуил - синовете на българския болярин Никола, управител на комитат (област) Средец. Техните владения стават център на последните усилия за запазване на Първата българска държава.
977 г. (според други източници 980 г.): Борис II и Роман успяват да избягат от пленичество си и се насочват към земите на комитопулите. Обаче на българската границата Борис II е взет за византиец (заради облеклото си) и убит. Роман е приет като цар, но поради физическото си състояние и интерес към църковните дела, действените фигури в управлението са били двамата останалите живи към този момент комитопули: Самуил и Арон.
17 август 986 г.: битката при Траянови врата. За да сложи край на съпротивата на българите, император Василий II предприема поход към Средец, който обсажда безуспешно 20 дни. При отеглянето си, той е пресрещнат край днешен Ихтиман и в битката при Трянови врати загубва почти цялата си армия. Самият император едва се спасява.
14 юни 987 г. (годината е спорна): След раздори (вероятно заради съглашателската и задкулисна политика на Арон), Самуил избива целия род на брат си, с изключение на синът му Иван Владислав, за когото се застъпва братовчед му - самуиловия син Гавраил Радомир.
991 г. (или 992 г.): цар Роман попада отново във византийски плен, този път до края на живота си. Пълната власт е в ръцете на Самуил, който продължава да счита Роман за цар.
997 г.: цар Роман умира в Константинопол. След неговата смърт Самуил приема титлата цар. Тази титла (може би) е призната от римския папа.
29 юли 1014 г.: битката при с. Ключ (Беласишката битка). 15 000 български воини са пленени и ослепени, като на всеки сто души е оставен едноок водач, който да отведе слепците при Самуил. За тази своя жестокост, византийският император е наречен по късно "българоубиец." От вида на ослепените си войници цар Самуил получава удар и почива в “края на лятото” според Битолския надпис. Престолът наследява сина му Гавраил Радомир.
лятото на 1015 г.: Цар Гавраил Радомир е убит от този, който е спасил от сигурна смърт - братовчед си Иван Владислав. Последният се обявява за новия български цар.
1016 г.: Цар Иван Владислав убива Иван Владимир (зет на Самуил) за да го премахне като евентуален претендент за престола.
февруари 1018 г.: Цар Иван Владислав е убит при обсада на крепостта Драч. Скоро след това цяла България попада под византийска власт за почти 170 г.към втора част >>
Абонамент за:
Публикации (Atom)
