петък, 25 декември 2009 г.

Траянови врата (Щипон)

През 986 г. българите “разбиха в Щипон (сега Траянови врата) гръцката войска на цар Василий” [Битолски надпис]. Загубите на византийците са колосални и поставят пред сериозно изпитание властта на императора. Други аналогични победи са ставали крайгълен камък за издигане величието и моща на българската държава, а в този случай 32 години след победата над днешен Ихтиман, Първата българска държава (Дунавска България) престава да съществува.
Защо? Ето


Кратка хронология на последния век на Първата българска държава


При управлението на Симеон I Велики България бележи връх в историята си. Културният разцвет е съчетан с териториално разширение и амбиции за първенстваща роля в християнския свят. България се простира от Будапеща, Карпатите и Днепър на север до Адриатическо море на запад, Егейского море на юг и Черного море на изток.

20 август 917 г.:
битката при Ахелой. След една от най-страховитите загуби за Византийската империя (в битката тя губи може би 60 000 – 80 000 души) Симеон става де факто управител на целия Балкански полуостров, с изключение на Константинопол и Пелопонес. Приема титлата „Василевс на всички българи и гърци“ и издига статута на българската архиепископия до патриаршия. Царската му титла и партиаршеското достойнство обаче не са признати от Византия.

27 май 927 г.: Симеон I Велики умира. Още приживе, по неизвестни причини той лишава от короната първородния си син и го замонашва, като посочва втория си син Петър за свой наследник.

8 октомври 927: Петър I сключва църковен брак в Константинопол с принцеса - внучка на византийски император. Династичният брак е придружен с безпрецедентен мирен договор, по силата на който е призната царската титла на Петър I («цар на българите») и патриашеския сан в българската православна църква. Същият договор поставя началото на още едно изключително обстоятелство – 40 годишен мир между Византия и България, прекъсвайки почти непрестанните военни действия до момента. И в двата лагера има много противници на този брак, но важното е че мирния договор засяга целия християнски свят, тъй като до този момент църковните дела от почти 500 години (от 451 г.) се управляват от пет настоятели: на Римската, Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската църкви (т.н. Пентархия). Българската патриаршия става шеста в този ред и същевременно е първата призната самостоятелна църква измежду църквите на редица новопокръстени европейски народи.

16 август 963 г.: като византийски император под името Никифор II Фока е коронясан популярен военначалник, който обаче няма роднински връзки с българското царско семейство. Новият император отказва да преподпише мирния договор докато синовете на цар Петър I (Борис и Роман), не са изпратени в Константинопол като заложници.

юни-юли 967 г.: Никифор II Фока фактически денонсира мирния договор, въпреки че българските царски синове са все още заложници в Константинопол. Императорът организира поход в българските земи и освен това привлича киевски княз Светослав Игоревич за съюзник.

лятото на 968 г.: първия поход на княз Светослав в българските земи. Войската ни е разбита, вследствие на което Петър I получава инсулт и умира след няколко месеца. Заради нападението на киевското княжество от печенези, Светослав се връща в родината си и се справя с опасността.

969 / 970 г.: поради моментни геополитически съображения (страх от нов поход на княз Светослав, този път срещу Византия), Константинопол пуска заложниците Борис и Роман, като първия става български цар под името Борис II. Той се опитва безуспешно да се справи с втората руска инвазия на Балканите и попада под зависимостта на княз Светослав. Руските войски, подкрепени от българи, обаче губят сражението с византийците в Тракия.

971 г.: византийските войски преминават в контранастъпление като превземат Велики Преслав, пленяват цар Борис II (заедно с брат му Роман) и същевременно прогонват княз Светослав на север от Дунава. На церемония в Константинопол лишават Борис II от царските регалии, с което приемат че са се справили с България. Тъй като Борис II има само дъщери, за да прекъснат българския царски род, византийците скопяват Роман. Те обаче не могат да наложат власта си върху т.н. комитопули: Давид, Мойсей, Арон и Самуил - синовете на българския болярин Никола, управител на комитат (област) Средец. Техните владения стават център на последните усилия за запазване на Първата българска държава.

977 г. (според други източници 980 г.): Борис II и Роман успяват да избягат от пленичество си и се насочват към земите на комитопулите. Обаче на българската границата Борис II е взет за византиец (заради облеклото си) и убит. Роман е приет като цар, но поради физическото си състояние и интерес към църковните дела, действените фигури в управлението са били двамата останалите живи към този момент комитопули: Самуил и Арон.

17 август 986 г.:
битката при Траянови врата. За да сложи край на съпротивата на българите, император Василий II предприема поход към Средец, който обсажда безуспешно 20 дни. При отеглянето си, той е пресрещнат край днешен Ихтиман и в битката при Трянови врати загубва почти цялата си армия. Самият император едва се спасява.

14 юни 987 г. (годината е спорна): След раздори (вероятно заради съглашателската и задкулисна политика на Арон), Самуил избива целия род на брат си, с изключение на синът му Иван Владислав, за когото се застъпва братовчед му - самуиловия син Гавраил Радомир.

991 г. (или 992 г.): цар Роман попада отново във византийски плен, този път до края на живота си. Пълната власт е в ръцете на Самуил, който продължава да счита Роман за цар.

997 г.: цар Роман умира в Константинопол. След неговата смърт Самуил приема титлата цар. Тази титла (може би) е призната от римския папа.

29 юли 1014 г.: битката при с. Ключ (Беласишката битка). 15 000 български воини са пленени и ослепени, като на всеки сто души е оставен едноок водач, който да отведе слепците при Самуил. За тази своя жестокост, византийският император е наречен по късно "българоубиец." От вида на ослепените си войници цар Самуил получава удар и почива в “края на лятото” според Битолския надпис. Престолът наследява сина му Гавраил Радомир.

лятото на 1015 г.:
Цар Гавраил Радомир е убит от този, който е спасил от сигурна смърт - братовчед си Иван Владислав. Последният се обявява за новия български цар.

1016 г.:
Цар Иван Владислав убива Иван Владимир (зет на Самуил) за да го премахне като евентуален претендент за престола.

февруари 1018 г.:
Цар Иван Владислав е убит при обсада на крепостта Драч. Скоро след това цяла България попада под византийска власт за почти 170 г.

неделя, 6 декември 2009 г.

Историческият музей във Велинград (3 част) – зала “Николай Гяуров”

<< към втора част (Великденски писани яйца)
Николай Георгиев Гяуров е български оперен певец, един от най-знаменитите басови гласове на XX-ти век. С дарение от неговия син Владимир е поставена основата на експозиция в самостоятелна изложбена зала за световно признатия певец в Историческия музей във Велинград.

В с. Лъджене (днес квартал на Велинград) в семейството на Марияна и Георги Гяурови се ражда сина им Николай на 13 септември 1929 г. (Забележка: към днешна дата – 6 декември 2009 г. в Уикипедията и други източници се твърди, че е роден в с. Каменица).


Николай Гяуров (роден в с. Лъджене, околия Пещерска, област Пловдивска) завършва местната прогимназия с отличен успех


Отрано проявявайки интерес към пеене и актьорски изяви, в казармата е диригент и солист на военен хор. Талантът му е открит от композитора Петко Стайнов. От 1949 г. учи белканто в Държавната музикална академия в София при проф. Хр. Бръмбаров. От следващата година до 1955 специализира в Ленинград (днешен С. Петербург) и завършва със златен медал Московската държавна консерватория “П. И. Чайковски” като ученик на известния певец и педагог Александър Иосифович Батурин.


Писмо на Н. Гяуров от Москва до родителите му


Краят на обучението е начало на шеметна му кариера. Първата награда на V световен младежки фестивал във Варшава 1955 г. и Голямата награда от международния конкурс по пеене в Париж 1955 г. отварят пътя на Гяуров към световните сцени. Дебютира в Софийската народна опера, но още в първото десетилетие след това вече е пял в най-големите и престижни оперни театри в света:
- Болшой театър (Большо́й теа́тр, Москва, CCCР – днес Русия) като стажант в периода 1956-1957 г., а от 1957-58 г. — солист;
- Държавната опера (Staatsoper, Виена, за първи път през 1957);
- парижката Гранд-Опера (Grand opéra, дебют 1958 г.);
- Ла Скала (La Scala, Милано, Италия - от 1959 г., като първи бас от 1961 г.);
- Кралската опера (Theatre Royal, Covent Garden - Лондон, започвайки от 1962 г.);
- Метрополитън опера (Metropolitan Opera, Ню Йорк: от 1965 г. до 1996 г.).
Репертоарът му включва басови партии на руски и италиански език от всички световноизвестни опери в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и талант. И все пак в половинвековната му кариера няма как да не бъдат отбелязани превъплощенията му в ролите на Борис Годунов (от едноименната опера на М. П. Мусоргски), Мефистофел (“Фауст” от Ш. Гуно), Филип II (“Дон Карлос” от Дж. Верди), Дон Жуан (“Дон Жуан” от Моцарт), Дон Базилио (“Севилския бръснар” на Росини) и други.


Сценичен костюм на Гяуров


Те му носят непреходна световна слава и признание, заедно с трудно изброимо множестово от награди, почетни титли и звания. По важните чуждестранни признания са:
- “Комендаторе д`Итали” (1975 г.);
- Голямата награда за 1977 г. на Италианската асоциация за изкуства, наука и култура "Рома - Европа" за заслуги към световната и италианската музика;
- Международна награда за изкуство “Златният стрелец” (1978, Италия);
- Сребърен медал на мира на ООН за неговия принос чрез изкуството за взаимното опознаване, сближаване и сътрудничество между народите в света (1979), връчен му от тогавашния Генерален секретар на ООН Курт Валдхайм;
- Кавалер на ордена на Почетния легион (1991 г., Франция) и т.н.
За наша радост те са съпроводени и с признанието му в България. Освен като народен артист, Гяуров е награден с орден "13 века България" - за изключително големи заслуги към българската култура и във връзка с неговата 60-годишнина (1989) и е удостоен с титлата "доктор хонорис кауза" (почетен доктор) на Музикалната академия "П. Владигеров" в София (2000 г.).


Президиумът на Народното събрание удостоява Николай Гяуров със званието Народен артист през 1962 г.


Николай Гяуров е носител и на най-високото българско държавно отличие: орден "Стара планина"- първа степен, за извънредните му заслуги в оперното изкуство.


Орден "Стара планина"- първа степен, присъден на Николай Гяуров


Между другите многобройни награди са и ордените "Пиетро Маскани" и "Луиджи Илика", кавалер на френския “Орден за изкуство и литература”, почетен член на виенската Щатсопер, на Московската консерватория "Чайковски", камерзингерин на Австрия (най-престижната титла, която се присъжда на оперни певци в Австрия). Няколко пъти получава международната награда "Орфей" на Френската академия за грамофонен запис на оперни произведения, Голямата награда на Френската академия за грамофонни плочи "Шарл Кро" и други.
В музея може да видите и чуждестранна монета с лика на световноизвестния певец:


Монета, с лика на Николай Гяуров, изработена в Австрия


На името на Гяуров е наречен връх на остров Ливингстън, в Южния Шетландския архипелаг, Антарктика.

Във Велинград е издигнат паметник-бюст на певеца.


Бюст-паметник на Николай Гяуров (1929 – 2004) във Велинград


За Николай Гяуров завесата завинаги пада на 2 юни 2004 г.

събота, 28 ноември 2009 г.

Историческият музей във Велинград (2 част) - Великденски писани яйца

<< към първа част
Трансформиран древен обичай, днес боядисването и украсяването на яйца е неотменна част от празнуването на Великден в християнските семейства. Техниките за тази цел са много разнообразни, но една от най-старите е свързана с писаните с восък яйца.


Разпространение на восъчната техника при украса на великденските яйца в Европа


Обърнете внимание на определението “писани” – яйцата не са просто боядисани, а изписани с майсторство и любов. В района на Велинград това става като върху предварително сварените в посолена вода и изстинали (желателно бели) яйца се нанася восък първо върху тази част, която трябва да остане небоядисана. След това яйцето се потапя в най-светлата боя - жълтата и след като изсъхне се покриват с нов восъчен слой орнаментите, които трябва да останат жълти. Яйцето се боядисва в следващия цвят – червено и отново след изсъхване се нанася восък върху местата, които трябва да останат червени. Този процес продължава до най-тъмния цвят, но за да не получи неприятно наслояване на цветовете, се препоръчва или да се ползват светли тонове или преди боядисване със следващ цвят, предишния да се изсветли (най-често със стипца).
До появата на изкуствени оцветители за бои са се използвали отвари от части на растения или ядки: люспи от кромид лук или орехи и кори от ябълки за жълта, смрадлика за оранжева, коприва за зелена, дъбови кори или риган за червена, червено цвекло за лилава и т. н.
Нанасянето на разтопения восък се извършва по два начина:
- със стъклена главичка на карфица, забодена в неподострената страна на молив. Така се изписва нещо като разтеглена капка – сълзовиден елемент от много красиви цветя и фигури;
- писалка, чиито връх е тънка тръбичка от която изтича разтопения восък. С този инструмент се получават тънки линии с равномерна ширина.


Писалка за изписване на яйца


Накрая яйцето се нагрява до стопяване на восъка и той се отстранява с парцалче или хартия.
В някои райони на България обаче небоядисаното яице се апликира с цветен восък, като контурите на орнаментите се очертават с почернен восък.
От най-голямата в България колекция – над 1000 писани яйца, подбрах следното:


Яйце с кръст



Яйце (1)



Яйце (2)



Яйце (3)



Яйце (4)



Яйце (5)


Ето и няколко комплекта писани яйца:

(1)



(2)



(3)



(4)



(5)



(6)


А накрая две яйца с вносна украса.

Яйца, украсени в Европа

към трета част (зала "Николай Гяуров") >>

събота, 21 ноември 2009 г.

Историческият музей във Велинград

Адрес: гр. Велинград 4600, квартал Каменица, ул. "Владо Черноземски" No. 4
Работно време: 09.00 - 17.00 ч.
Почивeн дeн: неделя


Музейното дело в Чепинския край тази година (2009) навършва едно столетие. От събраните в училища и читалища експонати в средата на миналия век е учреден Исторически музей в наскоро образувания (през 1948 г.) гр. Велинград. Няколко месеца след това той се преобразува в Къща - музей "Вела Пеева" (градът носи нейното име). От 1982 г. музеят разполага със специално построена сграда с големи и удобни за експониране зали.


Сградата на музея


Министерство на културата променя статута му отново на Исторически музей през 1991 г., но част от велинградските жители и до днес го знаят като «музея на Вела Пеева». Понастоящем в него се съхраняват и проучват повече от 17 000 археологически находки, предмети от стария бит, икони, старопечатни книги, лични вещи, снимки и документи. Организирани са четири постоянни експозиции:
- мемориална част, посветена на Вела Пеева;
- етнографска експозиция наречена “Планината - гостоприемен дом”;
- Великденски писани яйца;
- зала "Николай Гяуров".
Музеят е и в стария и в новия списък на Стоте национални туристически обекта.

Вела Пеева (1922-1944, истинско имe Величка Пеева Пеева) е партизанка от отряд “Антон Иванов”. Ранена в засада, тя се укрива повече от месец в планината, но е открита и обкръжена от ловна рота. За да не попадне в плен се самоубива.


Част от експозицията за Вела Пеева


Етнографската експозиция наред със задължителните разнообразни местни народни носии съдържа и много предмети от бита на родопчани.


Народна носия (1)



Народна носия (2)



Народна носия (3)



Народна носия (4)



Палешник (работната част на плуг)



Дарак-чесало



Копан (бухалка)



Павурче (mлосък съд за течност, обикновенно ракия)


Може да се видят и копаня (продълговат плитък съд, издълбан от дърво; корито), кутел (дървен издълбан съд за чукане на жито или ориз), крондир (съд за вино или ракия, от метал или глина във форма на стомна или кана, с украса, с който канят на сватба). Списъкът с предмети обаче е твърде дълъг за изчерпателно изброяване, но може да бъде продължен със звучни и непознати за мен имена, като чакаларник, кандра . . .

към втора част (Великденски писани яйца) >>

сряда, 21 октомври 2009 г.

Регионален исторически музей, Пазарджик

Адрес: пл. К. Величков № 15
Работно време: 08:30 - 17:00 часа
За посетители: 09:00 - 12:00 часа и 13:30 - 16:30 часа
Събота: 10:00 - 14:00 часа
тел.: + 359 344 431 13; + 359 443 108
факс: + 359 34 44 31 44
e-mail: museumpz@abv.bg


Регионалният исторически музей – Пазарджик е включен в списъка на Стоте национални туристически обект. Добре известно е, че е един от най-старите в България - почти на един век (основан е 1911 г.), а първата му музейна експозиция е факт през 1924 г. Сегашната му основна сграда е специално проектирана за него, завършена е и е открита през 1980 г. с обща полезна експозиционна площ 2 680 кв.м.


Главният вход на музея



Централното пано на сградата


Основните исторически експозиции естествено се отнасят за региона на Пазарджик и обхващат времето от палеолита (100–40 хил. г. пр. Хр.) до средата на ХХ век. В тях са представени предмети и от неолита и халколита, богата сбирка на оброчни плочи на Тракийския конник, национално-освободителните борби и историята на гр. Пазарджик след Освобождението през 1878 г. Посетителите често се застояват и пред макета на Куршум хан – един от най-големите на Балканския полустров, построен през 1574 г. и просъществувал до Освобождението. Наречен е така, защото имал кубета, покрити с олово (на турски куршум), а двуетажната му каменна сграда е заемала площ от почти 12 хил. кв. метра. Турски пътешественик е оставил сведения, че в хана има обори за 2000 камили, конюшни за 3000 жребци, 70-80 къщи с хареми за първенци, места за везири и министри, и за бедни гости. Макър че според мен цифрите за камилите и конете са преувеличени (даже и да се съберат на такава площ те не могат да се обслужват и разделят между различни собственици), все пак това е било огромно стопанство.

Ето моите акценти от сбирката на музея:

Декадрахми на дероните
През 1937 г. в местността Исови камъни до село Величково, Пазарджишко, е открит глинен съд с 11 сребърни монети. Съдържа декадрахми (монетите са с тегло около 40 гр. всяка) на племето дерони. В музея е изложена една от тях и само това да имаше – посещението му си струва, защото съкровището е единствено по рода си в света.


Декадрахма на дероните, края на VI в. пр. н. е.


На монетите е изобразен човек с камшик, каращ двуколка, теглена от вол в ход надясно. На екземпляра в музея и на още пет монети над него е изобразен летящ орел, който държи гущер в клюна си, а на други - слънце с двадесет и четири лъча.


Марка с декадрахма със слънце (марката не е част от музейната сбирка)


Има и декадрахми с изобразен шлем над вола.

Кратка справка: Нуждата от общоприето средство за размяна е почуствана в зората на човешката цивилизация. От древноста среброто и златото поемат тази роля, като идеята да се постави белег/изображение, гарантиращ качеството и тежеста на металните късове възниква доста късно – около VІІ в. пр. Хр. в гръцките градове. Най-удобната форма – кръглата, е в основата на различни по тегло монетни системи, като общ признак е наименованието на най-дребната сребърна монета – драхмата. Монетата от 2 драхми е известна като дидрахма или статер, а монетата от 4 драхми - като тетрадрахма. Поради високата покупателната стойност сеченето на по-големи монети, като монетата от 10 драхми (декадрахма), било изключение. Липсата на единен теглови стандарт дава възможност намерените монети на дероните да бъде означени и като тетрастатери.
Древните монети не са имали означен номинал, а са се различавали по тегло. Монетите били сечени най-напред със знак от едната страна, а по-късно и от двете страни.


Сбирка от каменни овни в лапидариума

Овенът в древността е домашно и жертвено животно, зодиакален знак, елемент на много произведения на торевтиката (например ритона с глава на овен в Панагюрското съкровище) и т.н. И все пак се учудих на количеството и големия географски регион на събраните в лапидариума на музея каменни овни - от с. Радилово, от с. Мухово, от с. Боримечково и каменни животни от други места.


Каменни фигури на овен, с. Мухово от първата половина на I хил. пр. н.е.


Кратка справка: лапидариум е място, където са подредени находки с археологическо значение предимно от камъни — статуи, колони, архитектурни детайли, култови фигури, плочи и други. Най-често лапидариумите са разположени на открито в дворовете на археологическите и историческите музеи.

Интересно за по-младите (а и за нашето поколение) са и изложените хромели – камъни за домашно стриване на зърно. Те представляват два неголеми кръгли плоски камъка, поставени един върху друг с дупка в средата за зърното. Единият камък (обикновенно горния) се върти, а от страни изтича вече смляното на брашно зърно. Този процес се е прилагал не само за житото, а и за царевицата и ярмата (зобта) за добитъка, а хромели са използвани поне седем хилядолетия.


Хромели от І - ІV век


Ето и един странен по датировка експонат:


Надгробни турски паметници от XII – XIV век


Според табелката (нарочно е оставена да се вижда в долния ляв ъгъл), излиза че още в периода 11хх-13хх г. (т.е. дори два века преди завладяването на Балканския полуостров от турците) в региона е имало уседнало турско население ползващо арабски, достатъчно богато и влиятелно да прави надгробни паметници (т.е. или да има грамотни каменоделци или да може да ги докара отдалеч), съхранени повече от половин хилядолетие. Или е грешка? За сведение османската империя е основана в края на XIII век – през 1281 г.

И накрая един симпатичен сребърен тас.


Сребърно тасче на градинарския еснаф, Пазарджик

сряда, 7 октомври 2009 г.

Художествена галерия "Борис Денев" - Велико Търново

Адрес: Велико Търново 5000, парк "Асеневци" п.к. 250
Раб. време 10-18 ч. (без понеделник), четвъртък свободен вход
Тел.: 062/ 638 961: директор
062/ 638 951: уредник
062/ 638 941: каса



Сградата на художествената галерия


Художествената галерия "Борис Денев" в гр. Велико Търново е разположена до река Янтра в парк "Асеневци", върху живописния полуостров Боруна. В интернет сведенията за нея са кратки и еднотипни: галерията е една от най-старите в страната (функционира от 1934 г.) и понастоящем фонда й достига около 5000 творби, експонирани в адаптираната за целта сграда. Те са основно живопис, графика и скулптура. На първия етаж са показани произведения на тема "Велико Търново през погледа на художника", а на втория - свободна подборка от фонда на галерията.


На входа на сградата ни посреща достолепната скулптура на патриарх Евтимий (ок. 1325 - ок. 1403) – последния за Второто българско царство. През 1393 г. патриарха ръководи няколкомесечната отбрана на столицата Велико Търново от турското нашествие.


Логично най-голямо впечатление от колекцията ми направиха събраните произведения на най-добрите българските художници и скулптуристи:


Владимир Димитров – Майстора (1882-1960)
Брат и сестра (1926 г.)



Златю Бояджиев (1903-1976)
Пейзаж от Белащица (село до Пловдив прочуто с чинаровата гора в местноста Чинарите)



Светлин Русев (р. 1933)
Майка ми (1970)



Георги Чапкънов (р. 1943) - Ловец


От иконната изложба подбрах следното:


Икона Св. Атанасий, XIX в., Русаля (село в община Велико Търново). Счита се че св. Атанасий (ок. 293/297 – 2 май 373 година) пренася монашеството от Египет и е основател на най-стария европейски манастир “Свети Атанасий”, до днешното село Златна Ливада през 344 г.



Икона "Св. Св. Кирил и Методий", края на XIX в., иконописец Иванчо Кънчев от Трявна



Икона "Страшният съд", XIX в., Преображенски манастир


В последната икона е интересно изобразяването на мъките на грешниците:


Детайл от иконата "Страшният съд"


Ако посетите изложбата (цената на входните билети е минимална, особено за семейства) ще може да видите още много графики, картини, икони, скулптури и други художествени произведения, свързани с историята на Велико Търново.