неделя, 19 декември 2010 г.

Съкровището от Врап (3 част)

<< към втора част

Четирите бокала (край)

III. Златен бокал с олицетворението на Кипър, Рим, Константинопол и Александрия (инвентарен номер 17.190.1710)

Размерите на чашата са 16.8 x 12.2 x 12.9 cm, а теглото - 421 g (6 5/8 x 4 13/16 x 5 1/16 in., 0.928 lb.)



Златен бокал с изображения на четири жени, свързани посредством надписи на гръцки с Константинопол, Кипър, Рим и Александрия (инвентарен номер 17.190.1710)


За този бокал е отделена специална информационна табела.



Информационната табела за бокала


От нея научаваме, че “Тази чаша е украсена с женски олицетворения на четирите главни църковни центрове във византийския свят. Несръчно изписаните идентификации подсказват, че този чаша е аварски опит за имитация на византийски бокал.”
Надписът върху чашата води до предположението, че тя е създадена във време когато под юрисдикцията на Константинопол са Рим, Александрия и Кипър в качеството им на най-важни християнски центрове и то вероятно след като император Ираклий (610 г. – 641 г.) е въвел гръцкия за официален език във Византия.
Наистина Византия в средата на VI век (при Юстиниан I) завладява Рим и за известно време от там се кани да управлява завоюването под своя власт на териториите от вече бившата Западна римска империя. Но от първия Първия вселенски събор събор (Никея, 325 г.) християнския свят е управляван от патриархатите на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Т.е. в църковната йерархия преди Кипър са били поне още две други църкви без изображения върху чашата: Антиохийска и Йерусалимска патриаршии. Църковните рангове обаче са били определяни в крайна сметка винаги от геополитическото могъщество на държавните структури свързани със съответната църква, а не по вътрешно-църковни причини. Превратностите на съдбата първо засягат Йерусалим, завладян от персите през 617 г. и останал под тяхна власт до 626 г. Но арабите на практика завинаги променят нещата - през 637/638 г. те завземат Сирия, Египет и Йерусалим и това принуждава александрийския и антиохийския патриарх да бягат в Константинопол. Нещо повече - от 652 г. до 727 г. (т.е. за 75 г.) няма избран александрийски патриарх, а от 702 до 742 г. няма антиохийски патриарх. Йерусалим също за няколко десетилетия остава без църковен водач. През това време Кипър е извън обсега на арабската инвазия и остава в пределите на Византия още няколко века. В този смисъл включването му в изображенията на чашата е разбираемо. Що се отнася до избора на Александрия в този контекст също изглежда логично – независимо дали е във Византийската империя или не, тя е най-важната от останалите църкви.
Всяко едно от женските изображения е с дреха скриваща повечето подробности от тялото, крепостна корона на главата и държи в дясната си ръка жезъл.
Ето и самите изображения (преработени снимки от The Metropolitan Museum of Art) и свързаните с тях надписи:



Бюст и надпис “Константинопол”


Пред Константинопол за разлика от останалите три части от надписа няма “град” вероятно поради естетически съображения свързани с дължината на наименованието му. Женската фигура в лява ръка държи кълбо/орб.



Бюст и надпис “Град Кипър”


Кипър е поставен преди Рим. Не е ясно защо е означен като град. Лявата ръка е отворена, без топка.



Бюст и надпис “Град Рим”


Бюстът, персонифициращ Рим, в лявата си ръка също държи кълбо/орб. Това вероятно изразява стремежа на Константинопол от там да установи владичеството си върху бившата територия на Западната римска империя. Поставянето на това изображение на трето място може би е свързано с факта че римските патриарси по това време де факто се назначават от Константинопол.



Бюст, персонифициращ Александрия


За надписът пред името на Александрия има различни тълкувания - пръв град, целокупен град, друг град.

към четвърта част >>

вторник, 30 ноември 2010 г.

Съкровището от Врап (2 част)

<< към първа част

Четирите бокала (начало)

В съкровището от Врап има четири бокала. Три от тях са изложени в Ню Йоркския Metropolitan Museum of Art.



Трите златни бокала в Ню Йорк


Четвъртият бокал е в Archaeological Museum в Истанбул.



Златният бокал в Истанбулския археологически музей
(изображението е преработено от http://www.bridgemanart.com/image/Goblet-from-Tirane-gold/210b3a16074649a7822e5fd7383f214d?key=%20Archaeological%20Museum%20Istanbul%20Turkey&filter=CBPOIHV&thumb=x150&num=15&page=21)


Този бокал е с височина 17 cm, диаметър в горната част 15 cm и тегло 464 g. Украсата е с декоративни ленти, които образуват хоризонтални елипси. В тях са гравирани птици. Нямам информация за съвременна хипотеза относно датировка и произхода му.
Според Metropolitan Museum of Art изложените в САЩ бокали най-вероятно са византийски експорт, но понеже столчетата им не отговарят на стандартната форма на византийските чаши се допуска и аварски произход. Дадените по-долу размери и тегло са според данни от музея. В други източници тези цифри варират незначително.

I. Златен бокал с капак (?) (инвентарен номер 17.190.1711a, b)
Размерите на бокала (без капака) са 16.8 x 12.1 cm, а теглото му е 418 g (6 5/8 x 4 3/4 in., 0.922 lb).



Златен бокал (инвентарен номер 17.190.1711a)


Капакът е експониран отделно.



Капак - инвентарен номер 17.190.1711b (публикува се за първи път в Интернет изглед отгоре)


В сайта на музея има и снимка на целия комплект:



Комплект златен бокал с капаче (инвентарен номер 17.190.1711a, b)



II. Златен бокал (инвентарен номер 17.190.1712a)

Подобен на предния, този бокал има сходни размери 17 x 12.4 cm и теглото 430 g (6 11/16 x 4 7/8 in., 0.948lb.).



Златен бокал под инвентарен номер 17.190.1712a


Ако се поразрови по-сериозно в Интернет може да се намери снимка и на този бокал с капака:



Комплект златен бокал с инвентарен номер 17.190.1712a и капак


В същност в първото публикувано описание на съкровището - книгата на Стжиговски "Altai - Iran und Völkerwanderung" (1917), са описани два капака с дупка по средата, единият от които е счупен на две части. Диаметрите им са от порядъка на 13 см, с тегло приблизително 60 и 74 грама.



Черно-бяла снимка на двата капака
(Източник: "Altai - Iran und Völkerwanderung" (1917) - http://www.archive.o...ndvlk00strzgoog)


към трета част >>

неделя, 31 октомври 2010 г.

Съкровището от Врап (1 част)

Общо описание

В началото на XX век (през 1901 или 1902 г.) край с. Врап, Албания е намерено съкровище. В крайна сметка всички предмети с изключение на два (една купа в The Walters Art Museum, Балтимор (Baltimore), Мериленд, САЩ и един бокал в Археологическия музей (Archaeological Museum), Истанбул, Турция), са се отзовали в The Metropolitan Museum of Art в Ню Йорк. Общото им тегло е 6.9 кг: 5,5 кг злато и 1,4 кг сребро.




Основната част от съкровището от Врап е изложена в The Metropolitan Museum of Art в Ню Йорк


Според книгата “Съкровищата на България” от ст. н.с. II ст. д-р Бони Петрунова, то включва “30 златни гарнитури за колани (бел. на автора: в същност в The Metropolitan Museum of Art са заведени 27 различни златни предмета от гарнитури за колан и няма как да образуват 30 гарнитури), 20 гвоздея (бел. на автора: аз бих употребил термина "нитове", като при това те са 12 броя и са към няколко различни елементи от гарнитурите за колан), 7 слитъка (бел. на автора: в същност няма слитъци, може би ст. н.с. II ст. д-р Бони Петрунова е объркала златните накрайници за каишки със слитъци), 4 златни купи (бел. на автора: това са бокали/чаши, три от тях са в левия долен ъгъл на горната снимка), сребърна кана, сребърна кофа, една сребърна и три златни купи с дръжки и две златни пластини от канделабри (бел. на автора: никой предмет не мога да го свържа със свещници)”. Очевидно трите златните ленти, обиците (най-вдясно на снимката) и парчето злато (кюлче) са пропуснати.
Датировката на предметите в The Metropolitan Museum of Art е основно от VIII век и тя се отнася за всички коланни украси. Най-стари са сребърната кофа (предмета с дръжка, долу в дясно на снимката) - от VII век и обиците - от края на VI или началото на VII век. За бокалите се предполага или около 700-та година или също VIII век. Бокалът в Истанбулския музей не е датиран, а за купата в Балтимор се предполага че е правена около 700 г. По стиловите особености няма големи научни спорове, но липсва единно становище кой е създателя на съкровището. В тази връзка не може да се отрича приликата на коланните принадлежности с аварските коланни украси и токи (виж например http://homepage.univie.ac.at/Peter.Stadler/Stadler/StadlerP_1991a.pdf на немски език), както и византийското влияние или изработка на част от предметите. Това обаче не означава че съкровището е притежание на властовия елит от Аварския хаганат или от Византия или пък че изработено в Аварския хаганат. Афиширането му като аварско неглижира съществена част от историческите факти за тази част от Балканския полуостров през VI–VIII век.
Затова си позволявам да направя следните общи бележки към:
I. Изложеното в Ню Йорк част от съкровище
1. В картата към витрината не са обелязани никакви политически граници и никъде в информациите не се твърди че Врап е бил в пределите на Аварския хаганат, нито че съкровището е собственост на Аварския хаганат.




Карта към витрината


2. Най-малко поради ограниченото място и другата цел и функции на информационните табели към витрината, няма и не можем да очакваме да има коментар относно:
- идентичността на кланския знак (дамга) от съкровището със знака върху колан от Озора (място между Дунав и езерото Балатон в Унгария);
- много по характерните за България отколкото за Аварския хаганат находки от типа грифони – ластари, включително и голямата прилика с апликацията на коланата украса от с. Велино, Шуменско.
3. Важно е да се види точното географско местоположение на селото, тъй като в информационните табели на музея погрешно е отбелязано, че Врап е в източна Албания. Също така Божидар Димитров в “12 мита в Българската история”, стр. 63 пише, че в “Източна Албания . . . са открити . . . две големи златни прабългарски съкровища”, очевидно визирайки съкровищата от Врап и Ерсеке (Ersekë). В същност село Врап е в западна Албания, сред хълмистия и труднодостъпен район на Шар планина, на тридесетина километра югоизточно от Дуръс.
Тъй като в Интернет към днешна дата е доста трудно да се локализира с. Врап прилагам две карти:




Местоположение на с. Врап в Албания





По-подробна карта на района


4. Единият от бокалите е с инвентарен номер 17.190.1712a, без да има никакъв друг предмет със същия цифров инвентарен номер, но с друга буква. Вероятно е възможно или се очаква и този бокал да е имал капак (похлупак) или има вероятност капака да е комплект с него.
5. Странно е че в индивидуалната табелка за обиците няма обичайна бележка, че са намерени във Врап и инвентарните им номера значително се отличават от другите инвентарни номера. Но в табелката за цялото съкровище се твърди че всички предмети са намерени във Врап.
6. В интернет не може да се намерят снимки на обиците и златните ленти. Капакът е показан само в профил.

II. Аварски хаганат и взаимоотношенията му с Куберова България
Аварския хаганат е федеративно обединение от различни племена (включително и български), възникнало през VI век. За да охраняват северната граница на Византийската империя Аварския хаганат получава значителни суми. За периода 600-626 г. оценките са, че са получили общо около 25 тона злато във вид на монети и изделия от благородни метали. Това огромен ресурс предизвиква развитие на ювелирното изкуство в хаганата, най-често като приложенията им към коланни гарнитури и конската амуниция, а понякога и като съдове и бижута.
Но поведението на хаганата е непоследователно – например през 626 г. той напада Констатинопол. Вероятно тези действия подтикват Византия да подкрепи отделянето на български племена (и от Аварския хаганат) под управлението на кан Кубрат в държава известна като Стара Велика България. Самият Кубрат е израстнал в Константинопол и е приятелски настроен към Византия. След смъртта му в средата на VII век неговите синовете образуват няколко държави, една от които е Куберова България. Сведенията са за нея са твърде оскъдни, но това което почти не се оспорва, е че Кубер мигрира в Аварския хаганат, където прекарва петнадесетина години като високопоставен поданик, управляващ в Сремска област (дн. Сремска Митровица), Панония. Прави неуспешен опит за завземане власта в хаганата, вероятно подтикнат от образуването на Дунавска България 680-681 г. След това е принуден да се премести на територията на Византия в Керамисийското поле (между Битоля, Прилеп и Лерин) в днешна Македония. Заедно с него са поне още един син на Кубрат, доведените българи от Стара Велика България и немалобройно население от сремско. Това се случва според различни източници в периода 680-684 г. Някои историци приемат, че заселниците има статут на федерат (вътрешно самоуправление срещу задължение да предоставя военен контингент на Византия), а византийците се съгласяват с тяхното присъствие, тъй като имат нужда от щит срещу аварските нашествия. Но това не съответства на опита на кан Кубер (неуспешен) през 685 г. да овладее Солун и игнорира факта, че той може и да е приет като син на съюзника на Византия Кубрат. След този неуспех няма сведения за Кубер и не е ясно кога управлението се поема от негови наследници. Обаче няколко години по-късно - през 688 г. войска на император Юстиниан II е разгромена от българи в Егейска Македония (битката в клисурата Аконтизма, северно от Кавала). Археологическите материали след това показват, че Куберова България се разширява и след време стига до Корча и Елбасан (днес в Албания). Българи са се населили и в полетата на Ресен и Охрид, а следи от аулите са открити в Прилеп, Кичево, Девол (Албания), Кавадарци, Тетово и други. Същевременно в този период по тези места липсват всякакви археологически следи от византийско присъствие – например печати на местни управители и находки от славянско население - например славянски погребения. От тогавашното българско присъствие и до днес са останали много топоними. Всичко това заедно свидетелства за трайно и уседнало монолитно българско население въпреки липсата на преки писмени сведения. Византийската империя успява да запази или да си възвърне само крайбрежието Солун – Дуръс поради абсолютното превъзходство във флота (българите, а и славяните населяващи земите между Куберова България и Солун нямат кораби).
Тази България е просъществувала като самостоятелно формирование до първото десетилетие на IX век, когато се установява обща граница с Дунавска България (след преземането на Сердика от хан Крум през 809 г.). Тогава започва и процес на присъединяването й към по-голямата България, със сигурност завършил при Борѝс I Михаѝл Покръстител (852-889).
Аварския хаганат престава да съществува като самостоятелна държавна формация малко по-рано: в края на VIII в. и началото на IX в. е погълнат основно от франската империя на Карл Велики, а последните остатъци от хаганата (Трансилвания) са присъдинени към България от хан Крум през 805 г.

към втора част >>

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Боровското съкровище – част от трако-египетската връзка?

Вместо увод
Тракийското съкровище, открито случайно през 1974 г. близо до с. Борово, Русенско, е добре известно.



Боровското съкровище (без ритона с протоме на кон), НИМ. Всичките съдове са сребърни с позлата и са изработени през ІV в. пр. Хр.


Трите ритона (с протоме на кон, сфинкс и бик), каничката-ритон и купата са изследвани и описани от най-видните български траколози.



Ритон с протоме на кон




Ритон с протоме на сфинкс (лъв с човешко лице)




Ритон с протоме на бик




Каничка-ритон




Сребърна купа с позлата. На дъното има сцена “Грифон напада кошута”


Прави впечатление обаче, че изследванията и описанията са доста подробни от гледна точка на самата тракийска култура и няма съществен коментар за връзката на траките с останалия свят, с изключение становищата относно класическия (разбирай елинистичния) стил на изработка. В частност няма ясно обяснение (поне аз не съм го срещал) дали изобразяването на сфинкс в боровското съкровище е свързано с контактите на траките с древен Египет или с гръцката митология (където сфинкса се появява като египетско влияние).

I. Какви са фактите относно ритона с протоме на сфинкс от Боровското съкровище:
1. На средния фигурален фриз на каничката-ритон има изобразени ритони с протоме на сфинкс и кон, без да има останалите съдове от съкровището.



Изображението на ритона с протоме на сфинкс




Изображението на ритона с протоме на кон


2. От цялото съкровище само на три предмета има нанесени надписи - по шийката на каничката, по корема на коня на и по корема на сфинкса.
3. Ритоните с протоме на сфинкс и кон имат еднакви вертикални украси на рога, за разлика от хоризонталната украса на ритона с бик.
4. Устията на каничката, ритоните с протоме на сфинкс и кон имат еднаква украса – т.н. “вълчи зъби”, като аналогична украса има и на купата.
7. Сфинксът е най-големия от известната до момента тракийска торевтика.

Всички тези факти подсказват, че ритоните с протоме на кон и сфинкс, заедно с каничката ритон имат и самостоятелно значение в Боровското съкровище, без това да ги противопоставя на останалите два предмета.

II. Сфинксът в тракийската торевтика – малка извадка

1. В Панагюрското съкровище (края на IV и началото на III в. пр. н.е.) дръжките на антропоморфните канички – ритони завършват със сфинкс.



Един от сфинксовете в Панагюрското златно съкровище


2. На двете обици на “тракийската принцеса” от Могиланската могила също има сфинкс.



Сфинксът на обица от Могиланската могила


3. В Маврова могила през 2000 г. е намерен златен пръстен-печат с вдълбана фигура на крилат сфинкс. Датиран е от втората половина на ІV век пр. Хр.



Пръстен-печат от Маврова могила


Освен това в Рогозенското съкровище се срещат изображения на грифони (тялото им е еднакво, но главата им е различна в сравнение със сфинкса). Изводът е ясен – сфинксът не е случайно или изолирано явление в тракийската торевтика.

III. Кратка справка за символните значения на сфинкса, коня и бика
Египетският сфинкс се асоциира с царство и слънчевото божество. Съвършенно друга символика има сфинксът в гръцката митология. В цикъла от разказите за Едип сфинксът е демонично същество, олицетворение на нещастието (давал на хората труднорешима загадка и след като не получавал правилния отговор ги изяждал, а когато тя била разгадана, сфинксът се самоубил).
Конят е особено популярен сред траките като животно и като символ, олицетворяващ царската власт.
Бикът като символ обикновено означава мъжкото начало в природата, силата, плодовитоста, царския сан.
Общият белег на тези алегорични фигури е царския признак и не ми е известна причина по която майстора или поръчителя на боровското съкровището да са търсили в сфинкса демонична изразност.

Заключение
Учените са намерили доказателства за контакти между траки и египтяни преди хиляди години. Например в България са открити няколко скарабея, единият от които е надписан с името на египетски фарон, царуващ преди около 4000 г. Освен това има езикови сходства, общи топоними, мотиви за търговия и културни паралели между двете общности. Цялостната картина на взаимотношенията им обаче е още далеч от детайлно разбиране.
В този контекст не е изключено образността на сфинкса в боровското съкровище да е свързана с египетския смисъл на символа, въпреки изобразяването му с крила, характерно повече за гръцкия стил. Аргумент за това трябва да се търси в съпоставката с другия основен ритон в сервиза – този с протоме на кон. Благородността и царствената осанка на това животно (а също така и аналогичните черти на бика) трудно се съчетават с демонично същество от гръцката митология.

неделя, 2 май 2010 г.

Съкровището от Галиче (2 част)

<< към първа част

Другата фалера с човешка фигура е малко по-малка - 15,8 см в диаметър. Изобразен е голобрад конник в профил, с дълга коса закриваща ушите и носещ 4 обръча на своята шия. Облеклото му се състои от панталон и дългопола дреха закриваща седлото му. С лявата ръка конникът държи юздата на коня.


Фалера с конник


Вероятно това изображение е бог – конник, а заедно с първото представят женско и мъжко божествено начало в религиозните вярвания на траките от предримската епоха.


Фалера с растителни елементи 4



Фалера с растителни елементи 5



Фалера с растителни елементи 6



Фалера с растителни елементи 7



Фалера с растителни елементи 8



Фалера с растителни елементи 9



Фалера с растителни елементи 10



Фалера с растителни елементи 11



Фалера с растителни елементи 12


Всички апликации са с отвори по периферията, което означава че са прикрепвани (пришивани) към основа или ремъци. Предназначението им се съвързва с украса на парадно въоръжение - на щита, ризницата или колана на тракийския воин или сбруята и гърдите на коня му. Размерите и липсата на други функционални особености не придават много достоверност на версията за използването им като токи на колан (той трябва да е широк 20 см и да се закопчава с друг механизъм).
Съкровището от Галиче се съхранява в Археологическия музей в София, а в Регионалния исторически музей, Враца е ескпонирано копие, от което са снимките.

четвъртък, 29 април 2010 г.

Съкровището от Галиче (1 част)

В околностите на с. Галиче, Бялослатинско, област Враца през 1918 г. е открито сребърно съкровище. Според трудно проверяеми данни една жена случайно намерила 24 позлатени сребърни апликации - фалери (кръгли пластинки), но докато официалната власт разбере, са останали само 14 броя. Последните, съгласно тогавашните правила, са били предадени в Националния археологически музей.
Историците и археолозите ги класифицират като тракийска торевтика от т.н. предримски период, представен и с други паметници на културата: Севтополис, Кабиле, гробниците при Казанлък и Свещари, съкровищата от Панагюрище, Якимово, Кралево и Равногор и други.
Датировката му е II в. пр. Хр., но не е установено еднозначно дали съкровището е било заровено от местните траки по време на келтските нашествия (до II в. пр. Хр.) или по късно при римските завоеватели.
Самите фалери вероятно са местно производство, изработени от предварително приготвена матрица. Всичките са изпъкнали, като повечето от тях са украсени с растителни елементи – листа и розети, а само на две от фалерите има други изображения – на едния е жена, а на другия - конник.


Фалера с женски бюст


Релефният женски образ, вероятно на богиня, е върху най-голямата фалера с диаметър 18,3 см. Косите й са сплетени на две дълги плитки, а цялата шия е плътно закрита от 8 шийни обръча (торкви) поставени един над друг. Дрехата е с презрамки леко свалени на раменете, като те и деколтето са допълнително украсени с триъгълници. Самата дреха пада на много лъкатушни гънки по гърдите, а пищните форми подсказват, че е богиня на плодородието. Над раменете й има две птици – може би орли или ястреби. Краката им са във въздуха, въпреки че крилата им не са разперени.
Фризурата от две плитки и многобройните торкви не се срещат при други женски изображения от Мизия, и затова се възприемат като белези за различна етническа принадлежност и келтско влияние.


Фалера с растителни елементи 1



Фалера с растителни елементи 2



Фалера с растителни елементи 3


към втора част >>

четвъртък, 22 април 2010 г.

Средновековно съкровище, с. Дружба, Видинско

За първи път видях средновековното съкровище от с. Дружба, Видинско преди няколко години (септември 2006 г.) в НИМ, София. То е от четири предмета с разнороден стил на изработка: чаша, прочелник (накит за глава, който за разлика от диадемата, се формира от плочки предимно в предната част на главата, пришити върху лента, която се завързва или закопчава на тила) и две гривни. Съкровището е датирано от XIV век и е изработено от злато и сребро.
Въпреки че още тогава направих снимки, не успях да намеря подходяща информация и затова отложих публикуваното – съкровището очевидно бе познато добре само на специалистите.


Чаша, поглед отгоре


Съвсем наскоро обаче ми попадна статията на В. Павлова «Към въпроса за средновековните прочелници от XIII - XIV век», публикувана 2009 г. в който доста място е отделено за видинския прочелник, съставен от (цитирам и илюстрирам с мои снимки): “сребърни позлатени триъгълни пластинки, свързани с шарнири по наклонените страни.


Прочелник


В основата на две пластинки са запазени по шест двойки петличета, през които е нанизана тънка тел. На нея са окачени капковидни кухи висулки (на една апликация са запазени пет) обрамчени със ситни „пъпчици".


Капковидни висулки


Пластинките се редуват според разположението им по дължината на накита и съответната им украса (нанесена чрез изчукване), която изпълва цялата повърхност. Върху едните са изобразени лъв в ход, виещ се ластар и лилия, а върху другите - дракон със завито змийско тяло в рамки от „пръстенчета" и „пъпчици".


Една от пластинките


. . . Накитът от Видинско, въпреки че е частично запазен, е изключително интересен и поради своя състав и изобразителен репертоар повдига въпроси относно датировката и мястото на производството му. Веднага трябва да се отбележи, че той принадлежи към по-сложните съставни
украшения. . . . Стилистиката на изображенията (твърде декоративното третиране, разчленяването на детайлите, подчертаната изразителност) насочва към паметници, изработени или повлияни от готическия стил на XIII в. Наред с това, към по-ранна датировка насочва и състоянието на частично запазения накит - пластинките са фрагментирани, дупчиците са пробити допълнително, без оглед на украсата. Всичко това свидетелства за дълга употреба. Известно е, че скъпите вещи, а най-вече накитите, са предавани по наследство или пък пазени като благороден метал и времето на производство е различно от времето на тяхното укриване. Предполагам, че подобна е съдбата и на „видинския" накит, който е попаднал в съкровището към края на XIV в., ала изработката му сочи по-ранно време.”

Добавено 2011 г.
Ето и снимки на двете гривни.


Гривна



Гривна

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Най-старата българска икона

Преслав - втората столица (от 893 до 971 година) на Първата (Дунавска) българска държава е бил блестящ град, символ на нейното величие, на християнското начало и на приемането на българския език за единствен език на държавата и църквата. След превземането и разграбването му от византийците през 971 г., Преслав никога не възстановява значението и разцвета си. Затова през 1909 г. при откриването на парчета от керамична икона в руините на Патлейнския манастир "Св. Пантелеймон" (намиращ се съвсем близо до Преслав и разрушен при същото византийско нашествие), с основание никой не се съмнява в хилядолетната възраст на находката.
Въпреки че съвременната история на иконата започва преди повече от сто години, все още работата по нея не е завършена. На откривателя й (преславският учител Йордан Господинов) са били необходими около две години докато сглоби през ноември 1911 г. бюстов образ на светеца изобразен на иконата. Тoй е съставен основно от двадесет цветни плочки, разположени в пет хоризонтални реда и четири отвесни колони, а в областта на дясното рамо има добавена допълнителна част. Всяка от плочките е квадратна със страна 12 см. и те вероятно са били обрамчени в дървена рамка, незапазила се до наши дни.



Иконата (от изложба в Президенството, 2010 г.)


Започват и спорове дали е иконата е вносна или правена в работилница към манастира и кой светец е изобразен на нея, като в крайна сметка иконата прекарва десетилетия “забравена” в навес към манастира (до 1948 г.).
За решаване на дилемата помагат археологическите проучвания направени основно във втората половина на миналия век. Те осветяват една част на приложното изкуство през епохата на „Златния век на българската култура“. Вероятно заимствано като идея от Близкия изток, рисуваната керамика в Преслав се развива в неподозирани мащаби благодарение на две основни предпоставки: необходимост от украса на храмове и представителни сгради в новата столица и наличието на големи количества от суровина - бяла глина. Тя позволява ярко многоцветие и свежест на изображенията върху плочките. В резултат на тези условия и творческото взаимодействието на преславските майстори-керамици и художници, рисуваната им керамика придобива собствен стил, отличаващ се от стила на другите художествени центрове на Балканския полуостров през Х в. Това дава възможност на намерената икона (с образ идентифициран като свети великомъченик Теодор Стратилат), да се погледне под нов ъгъл, като:
- най-старата българска икона (от края на ІХ в – началото на Х в.) и едно от достиженията на приложното изкуство през епохата на „Златния век" на българската култура;
- с най-висока художествена стойност от преславска рисувана керамика. Забележително е, че неизвестният художник е изразил и духовния мир на светеца чрез уверен рисунък и тънко цветоусещане;
- единствен намерен до сега по размери такъв образец на керамичното иконописване.
Любопитни са и още два факта:
- подобно производство се появява и в Константинопол към края на Х или началото на ХІ в., свързвано със заимстването на тази технология от Преслав след завладяването му през 971 г.;
- иконата по техника представлява бяла предфаянсова керамика. За сравнение в Германия, Холандия и Англия фаянс се прави след края на XVI век.

Във връзка с иконата обаче остава да се реши дали останалите намерени плочки с фрагменти от две рамена не допълват бюста с част от торса. Според иконографските канони може да се очаква, че се виждат и двете ръце на светеца (едната благославяща, а другата държаща Библията или поддържаща хитона му). Има и плочки останали извън реконструкцията с надпис СВЕТИ ТЕОДОР (на гръцки).
Но и в този си вид, шедовъра оцелял през вековете буди възхищение не само у нас, а и в Германия, Варшава, Москва, САЩ и др.




Копие на иконата в музея на Велики Преслав
(Забележка: различието в цветовете спрямо първата снимка се дължи до голяма степен на различното осветление)