петък, 25 декември 2009 г.

Траянови врата (Щипон)

През 986 г. българите “разбиха в Щипон (сега Траянови врата) гръцката войска на цар Василий” [Битолски надпис]. Загубите на византийците са колосални и поставят пред сериозно изпитание властта на императора. Други аналогични победи са ставали крайгълен камък за издигане величието и моща на българската държава, а в този случай 32 години след победата над днешен Ихтиман, Първата българска държава (Дунавска България) престава да съществува.
Защо? Ето


Кратка хронология на последния век на Първата българска държава


При управлението на Симеон I Велики България бележи връх в историята си. Културният разцвет е съчетан с териториално разширение и амбиции за първенстваща роля в християнския свят. България се простира от Будапеща, Карпатите и Днепър на север до Адриатическо море на запад, Егейского море на юг и Черного море на изток.

20 август 917 г.:
битката при Ахелой. След една от най-страховитите загуби за Византийската империя (в битката тя губи може би 60 000 – 80 000 души) Симеон става де факто управител на целия Балкански полуостров, с изключение на Константинопол и Пелопонес. Приема титлата „Василевс на всички българи и гърци“ и издига статута на българската архиепископия до патриаршия. Царската му титла и партиаршеското достойнство обаче не са признати от Византия.

27 май 927 г.: Симеон I Велики умира. Още приживе, по неизвестни причини той лишава от короната първородния си син и го замонашва, като посочва втория си син Петър за свой наследник.

8 октомври 927: Петър I сключва църковен брак в Константинопол с принцеса - внучка на византийски император. Династичният брак е придружен с безпрецедентен мирен договор, по силата на който е призната царската титла на Петър I («цар на българите») и патриашеския сан в българската православна църква. Същият договор поставя началото на още едно изключително обстоятелство – 40 годишен мир между Византия и България, прекъсвайки почти непрестанните военни действия до момента. И в двата лагера има много противници на този брак, но важното е че мирния договор засяга целия християнски свят, тъй като до този момент църковните дела от почти 500 години (от 451 г.) се управляват от пет настоятели: на Римската, Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската църкви (т.н. Пентархия). Българската патриаршия става шеста в този ред и същевременно е първата призната самостоятелна църква измежду църквите на редица новопокръстени европейски народи.

16 август 963 г.: като византийски император под името Никифор II Фока е коронясан популярен военначалник, който обаче няма роднински връзки с българското царско семейство. Новият император отказва да преподпише мирния договор докато синовете на цар Петър I (Борис и Роман), не са изпратени в Константинопол като заложници.

юни-юли 967 г.: Никифор II Фока фактически денонсира мирния договор, въпреки че българските царски синове са все още заложници в Константинопол. Императорът организира поход в българските земи и освен това привлича киевски княз Светослав Игоревич за съюзник.

лятото на 968 г.: първия поход на княз Светослав в българските земи. Войската ни е разбита, вследствие на което Петър I получава инсулт и умира след няколко месеца. Заради нападението на киевското княжество от печенези, Светослав се връща в родината си и се справя с опасността.

969 / 970 г.: поради моментни геополитически съображения (страх от нов поход на княз Светослав, този път срещу Византия), Константинопол пуска заложниците Борис и Роман, като първия става български цар под името Борис II. Той се опитва безуспешно да се справи с втората руска инвазия на Балканите и попада под зависимостта на княз Светослав. Руските войски, подкрепени от българи, обаче губят сражението с византийците в Тракия.

971 г.: византийските войски преминават в контранастъпление като превземат Велики Преслав, пленяват цар Борис II (заедно с брат му Роман) и същевременно прогонват княз Светослав на север от Дунава. На церемония в Константинопол лишават Борис II от царските регалии, с което приемат че са се справили с България. Тъй като Борис II има само дъщери, за да прекъснат българския царски род, византийците скопяват Роман. Те обаче не могат да наложат власта си върху т.н. комитопули: Давид, Мойсей, Арон и Самуил - синовете на българския болярин Никола, управител на комитат (област) Средец. Техните владения стават център на последните усилия за запазване на Първата българска държава.

977 г. (според други източници 980 г.): Борис II и Роман успяват да избягат от пленичество си и се насочват към земите на комитопулите. Обаче на българската границата Борис II е взет за византиец (заради облеклото си) и убит. Роман е приет като цар, но поради физическото си състояние и интерес към църковните дела, действените фигури в управлението са били двамата останалите живи към този момент комитопули: Самуил и Арон.

17 август 986 г.:
битката при Траянови врата. За да сложи край на съпротивата на българите, император Василий II предприема поход към Средец, който обсажда безуспешно 20 дни. При отеглянето си, той е пресрещнат край днешен Ихтиман и в битката при Трянови врати загубва почти цялата си армия. Самият император едва се спасява.

14 юни 987 г. (годината е спорна): След раздори (вероятно заради съглашателската и задкулисна политика на Арон), Самуил избива целия род на брат си, с изключение на синът му Иван Владислав, за когото се застъпва братовчед му - самуиловия син Гавраил Радомир.

991 г. (или 992 г.): цар Роман попада отново във византийски плен, този път до края на живота си. Пълната власт е в ръцете на Самуил, който продължава да счита Роман за цар.

997 г.: цар Роман умира в Константинопол. След неговата смърт Самуил приема титлата цар. Тази титла (може би) е призната от римския папа.

29 юли 1014 г.: битката при с. Ключ (Беласишката битка). 15 000 български воини са пленени и ослепени, като на всеки сто души е оставен едноок водач, който да отведе слепците при Самуил. За тази своя жестокост, византийският император е наречен по късно "българоубиец." От вида на ослепените си войници цар Самуил получава удар и почива в “края на лятото” според Битолския надпис. Престолът наследява сина му Гавраил Радомир.

лятото на 1015 г.:
Цар Гавраил Радомир е убит от този, който е спасил от сигурна смърт - братовчед си Иван Владислав. Последният се обявява за новия български цар.

1016 г.:
Цар Иван Владислав убива Иван Владимир (зет на Самуил) за да го премахне като евентуален претендент за престола.

февруари 1018 г.:
Цар Иван Владислав е убит при обсада на крепостта Драч. Скоро след това цяла България попада под византийска власт за почти 170 г.

неделя, 6 декември 2009 г.

Историческият музей във Велинград (3 част) – зала “Николай Гяуров”

<< към втора част (Великденски писани яйца)
Николай Георгиев Гяуров е български оперен певец, един от най-знаменитите басови гласове на XX-ти век. С дарение от неговия син Владимир е поставена основата на експозиция в самостоятелна изложбена зала за световно признатия певец в Историческия музей във Велинград.

В с. Лъджене (днес квартал на Велинград) в семейството на Марияна и Георги Гяурови се ражда сина им Николай на 13 септември 1929 г. (Забележка: към днешна дата – 6 декември 2009 г. в Уикипедията и други източници се твърди, че е роден в с. Каменица).


Николай Гяуров (роден в с. Лъджене, околия Пещерска, област Пловдивска) завършва местната прогимназия с отличен успех


Отрано проявявайки интерес към пеене и актьорски изяви, в казармата е диригент и солист на военен хор. Талантът му е открит от композитора Петко Стайнов. От 1949 г. учи белканто в Държавната музикална академия в София при проф. Хр. Бръмбаров. От следващата година до 1955 специализира в Ленинград (днешен С. Петербург) и завършва със златен медал Московската държавна консерватория “П. И. Чайковски” като ученик на известния певец и педагог Александър Иосифович Батурин.


Писмо на Н. Гяуров от Москва до родителите му


Краят на обучението е начало на шеметна му кариера. Първата награда на V световен младежки фестивал във Варшава 1955 г. и Голямата награда от международния конкурс по пеене в Париж 1955 г. отварят пътя на Гяуров към световните сцени. Дебютира в Софийската народна опера, но още в първото десетилетие след това вече е пял в най-големите и престижни оперни театри в света:
- Болшой театър (Большо́й теа́тр, Москва, CCCР – днес Русия) като стажант в периода 1956-1957 г., а от 1957-58 г. — солист;
- Държавната опера (Staatsoper, Виена, за първи път през 1957);
- парижката Гранд-Опера (Grand opéra, дебют 1958 г.);
- Ла Скала (La Scala, Милано, Италия - от 1959 г., като първи бас от 1961 г.);
- Кралската опера (Theatre Royal, Covent Garden - Лондон, започвайки от 1962 г.);
- Метрополитън опера (Metropolitan Opera, Ню Йорк: от 1965 г. до 1996 г.).
Репертоарът му включва басови партии на руски и италиански език от всички световноизвестни опери в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и талант. И все пак в половинвековната му кариера няма как да не бъдат отбелязани превъплощенията му в ролите на Борис Годунов (от едноименната опера на М. П. Мусоргски), Мефистофел (“Фауст” от Ш. Гуно), Филип II (“Дон Карлос” от Дж. Верди), Дон Жуан (“Дон Жуан” от Моцарт), Дон Базилио (“Севилския бръснар” на Росини) и други.


Сценичен костюм на Гяуров


Те му носят непреходна световна слава и признание, заедно с трудно изброимо множестово от награди, почетни титли и звания. По важните чуждестранни признания са:
- “Комендаторе д`Итали” (1975 г.);
- Голямата награда за 1977 г. на Италианската асоциация за изкуства, наука и култура "Рома - Европа" за заслуги към световната и италианската музика;
- Международна награда за изкуство “Златният стрелец” (1978, Италия);
- Сребърен медал на мира на ООН за неговия принос чрез изкуството за взаимното опознаване, сближаване и сътрудничество между народите в света (1979), връчен му от тогавашния Генерален секретар на ООН Курт Валдхайм;
- Кавалер на ордена на Почетния легион (1991 г., Франция) и т.н.
За наша радост те са съпроводени и с признанието му в България. Освен като народен артист, Гяуров е награден с орден "13 века България" - за изключително големи заслуги към българската култура и във връзка с неговата 60-годишнина (1989) и е удостоен с титлата "доктор хонорис кауза" (почетен доктор) на Музикалната академия "П. Владигеров" в София (2000 г.).


Президиумът на Народното събрание удостоява Николай Гяуров със званието Народен артист през 1962 г.


Николай Гяуров е носител и на най-високото българско държавно отличие: орден "Стара планина"- първа степен, за извънредните му заслуги в оперното изкуство.


Орден "Стара планина"- първа степен, присъден на Николай Гяуров


Между другите многобройни награди са и ордените "Пиетро Маскани" и "Луиджи Илика", кавалер на френския “Орден за изкуство и литература”, почетен член на виенската Щатсопер, на Московската консерватория "Чайковски", камерзингерин на Австрия (най-престижната титла, която се присъжда на оперни певци в Австрия). Няколко пъти получава международната награда "Орфей" на Френската академия за грамофонен запис на оперни произведения, Голямата награда на Френската академия за грамофонни плочи "Шарл Кро" и други.
В музея може да видите и чуждестранна монета с лика на световноизвестния певец:


Монета, с лика на Николай Гяуров, изработена в Австрия


На името на Гяуров е наречен връх на остров Ливингстън, в Южния Шетландския архипелаг, Антарктика.

Във Велинград е издигнат паметник-бюст на певеца.


Бюст-паметник на Николай Гяуров (1929 – 2004) във Велинград


За Николай Гяуров завесата завинаги пада на 2 юни 2004 г.